Вечно подранил

Поетът Георги Константинов е ключова личност в една от най-забележителните и продуктивни школи на българската поезия. Тази школа черпи вдъхновение от обикновеното, всекидневното и реалния живот, а същевременно успява да издигне своето послание до висините на общочовешкото, разбирането и опитността, споделяна от мнозина хора. Не е учудващо, че именно тези качества са направили Георги Константинов един от най-обичаните поети на нашето време, независимо от политическите условия или актуалните страсти.

Стихотворенията в сборника му „Вечно подранил“ остават верни на неговата творческа философия. Те представят както личен опит, така и преживявания за случващото се около нас през годините на зрялостта му. Поетът разглежда физическата и духовната болка – причинена от времето, деформацията на вечните ценности и сблъсъците с предателството и алчността. В моменти на тишина в болничната стая той наблюдава само тавана над себе си. Независимо колко трудни са моментите обаче, Константинов винаги търси онези основополагающи стойности като приятелството, любовта към природата и светлината – които придават смисъл на човешкия живот.

Като поет на контрастите той неуморно балансира между мрака и светлината; но в този ръкопис особено ценно изглежда трептящото търсене на надеждата чрез парадоксални дори ексцентрични усилия да избяга от отчаянието and злото , което го потиска. Стихотворения като „Крилати отчаяния“, „Вълчи сън“, „Освен това“, „Съвременна пиеса“, „Втората природа“, „Зелени щикове“, „Големият бял ден“ , "Вечер в село Дрен" потвърждават казаното досега и могат да бъдат поставени редом до най-добрите произведения писани от него.

Румен Шомов