Омуртаговата колона

Този роман представлява съвременна интерпретация на „Дон Кихот де ла Манча”. Сравнението с великия труд на Сервантес е основано на концепцията за разрушаване на социалните митове – в оригиналната история се разглеждат „рицарските романи” и битката с Вятърните мелници, а в днешния ден става дума за различни социално-политически и психологически заблуди. Според мен, произведението е гротескно отражение на суровата социална истина, която прераства в абсурд. Паралелите между него и творби като „Лолита” от Набоков или „Майстора и Маргарита” от Булгаков звучат трагикомично, но всъщност те са развитие на нравствения принцип изразен от Солженицин: „Писателят е единственият пазител на Истината”.

Главният герой Филип Евстатиев Карадоров, мъж над 60 години и бивш високопоставен ръководител в несъществуваща вече индустрия по Черна металургия, до този момент живее без особени угризения след комунистическите идеали. Той решава да се върне в родното си село Драгойново и със спестяванията си от участия в комбинати и комисии планира да достигне далечната земя своя.

Но пътят към родното му място минава през ада на разрухата у нас, за което той самият носи значителна вина. Преживяванията му относно Световната икономическа криза, сексуалната революция и криминализацията разкриват пред него жестоката действителност; единственото спасение изглежда да бъде завръщането към универсалните ценности на човечеството. В това начинание му помагат Лаборантката Лолита Берковска и студентът бакалавър Самсон Гераско – техните имена не са случайни: те напомнят за Самсон Караско от “Дон Кихот” както и за Лолита от книгата на Набоков.

Хуморът тук е остър, трагичен, но все пак носи оптимизъм. Това служи като катарзис срещу духовната и материалната криза не само в България днес...