Поколенията в театъра

Тази книга представя истински, непубликуван творчески архив на членовете от две поколения на фамилия Сърчаджиеви. Преди около година и половина поех задачата да организирам и систематизирам писмения архив, наследен от баща ми, проф. Богдан Сърчаджиев. Когато започнах да разглеждам многото документи, чернови на статии и лекции, работни записки, режисьорски бележки, теоретични разработки и лична кореспонденция заедно с безброй снимки, изживях две необичайни неща. Първото беше моето "среща" с дядо ми - проф. Стефан Сърчаджиев (един от основателите на съвременния български театър), когото не успях да познавам приживе и за когото знаех само истории.

Вторият удивителен момент беше как моите скъпи роднини - майка ми и баща ми - които загубих толкова рано и ненадейно в живота си, сякаш оживяха пред мен и започнаха да комуникират с мен така както винаги са го правели – чрез езика на театъра.

Да принадлежиш към рода Сърчаджиеви означава да бъдеш "обречен" на театралната сцена и изкуството. Средата в която растеш е свързана със света на театъра; приятелите на родителите ти са артисти; темите за обсъждане у дома се въртят около театралните дейности. Даже смъртта има своето място в тази обстановка – през 1965 г., професор Стефан Сърчаджиев почива внезапно по време на редовното вечерно представление в Народния театър; през 1992 г., след решително общо събрание относно бъдещето му моята майка Дора Глинджева – актрисата там – си отива вследствие инсулт; а ракът взима живота на баща ми точно в деня когато премиерата на новия му спектакъл е насрочена...

Когато мисля за детството си, ярките спомени изплуват: вечери прекарани в гримьорните или залата докато майка ми играе спектакъл; обеди след училище не вкъщи а в стола на театъра защото тя репетира , а татко е във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) или „Кукления” театр... Убеден съм че това важеше почти за всеки един от нас — потомците над великия професор Степан Срча́джиев.