Съдията

Линор и аз имаме само един опит. Ако този ключ не сработи, просто сме загубили късмета си. Нито един от нас не притежава достатъчно умения, за да отключи вратата с груба сила. В момента краката ми са като желе. Тихо пъхвам ключа в заключалката и го завъртам. Обръща се гладко, а вратата се открехва. Сърцето ми почти спира да бие, а вените ми сякаш са изпълнени с олово. "Гадно копеле!" - изригва Линор веднага щом го забелязва. В слабата светлина на компютърния екран той стои там и ни наблюдава от средата на стаята. Краката му са широко разтворени, ръцете му са скрити зад гърба, полюшвайки се на петите си като дежурен полицай, готов да ни посрещне...