Държавно управление и правно регулиране

В демократичната правова система не може да съществува „държавно управление“ без ангажираността на гражданското общество. То представлява набор от процедури, в които участниците упражняват контрол и влияние върху решенията, вземани от упълномощените държавни органи.

Правното регулиране е специфичен вид правотворческа дейност, чиято цел е институционализирането на колективната нормативна воля. Тук виждам връзката между управлението и регулирането: правото служи като инструмент за държавно управление. Управлението включва ръководството на националните дела в рамките на юридическия ред, определен най-вече от Конституцията, така че всяко решение да попада в точно установена правна структура. Тази структура осигурява неговата реализация.

Ако перифразирам Тацит, бих казал, че колкото по-неправилно е управлението, толкова по-недостатъчно е законодателството му. Под „управление“ разбирам действията по създаване, прилагане и тълкуване на закона. В този контекст ще разгледам принципа за разделението на властите - юридическото проявление на управлението над правото в самата държава. Затова ще се опитам да оспорвам тенденцията към натрупване на множество законодателни актове, която подкопава доверието в закона. Ще отхвърля идеята (както я нарича Джовани Сартори) за управление чрез законодателствуване; той уточнява: "това означава смесване между управленски функции и приемането на закони".

Законодателният процес всъщност свързва политиката с правото. Моята теза тук е, че политическата програма на партията или коалицията с победа след изборите трябва задължително да се трансформира в законодателна програма; само тогава законът може да бъде считан за легитимен – съдържащ общообществена нормативна воля.

За едно управление да бъде „добро” или “успешно”, то трябва предимно да има юридическа обосновка и оправданост – именно затова го квалифицираме като правилно. Следователно стигам до извода, че държавното управление трябва да спазва принципите заложени в правния ред и особено тези в Конституцията.

Важно е също така да се отбележи необходимостта от компромиси във времевия процес; те обаче би трябвало винаги να бъдат основани върху избора между моралната или юридическата справедливост според конкретните условия. Не бива моделът за справедливост просто така да бъде избиран въз основа единствено на компромис; това представлява истинското "изкуство" във въпросното държавно управление. Консултацията и синхронизацията сред участниците са основополагащи за демократичното функциониране във всяка правоохранителна система.

Управлението получава легитимност само ако успее успешно да мотивира субектите da спазват laws that should reflect their will and institutionalize the common public interest.