Инок Ардън

Та тъй венчали се с камбанен звън,
с камбанен звън щастливо се венчали.
Но нямало камбанен звън в сърцето
на Ани. Сякаш все край нея стъпки
отеквали – незнайно откъде –
и сякаш някой й нашепвал нещо
неразбираемо. Самичка вкъщи
не искала да я оставят, нито
обичала самичка да излиза.
Или седял цял ден в ждрелото с поглед
в морето вперен – корабокрушенец,
жадуващ за платно. Но ден след ден
се нижели – и ни платно, ни дявол,
а само този изгрев със стрели
от пурпур между папрати и палми,
и скални откоси – искрящ отблясък
на изток по водите и отблясък
по неговия остров, и отблясък
пак по водите, но на запад вече;
а най-накрая едрите звезди,
закръглени на свода, океанът
с бездънния си рев и пак стрелите
на изгрева, но ни едно платно!
Така един път през звъна в ушите,
макар и отдалеч, той сякаш чул
да бият енорийските камбани
и без да разбере защо, изтръпнал,
в миг скочил, а като видял отново
великолепния омразен остров,
ако не чувал Онзи, що навред
присъства тъй, че ни една душа,
която иска да говори с Него,
самичка никога да не остави,
от самота навярно би умрял.