Инок Ардън

Така те се венчаха с радостен звън на камбани, но в сърцето на Ани липсваше този звук. Сякаш около нея постоянно отекваха стъпки – незнайно откъде идващи – и някой шепнеше неразбираеми думи. Тя не желаеше да бъде сама у дома и избягваше самостоятелните излизания. Или пък прекарваше дълги часове в ждрелото, гледайки морето като корабокрушенец, който копнее за платно. Но ден след ден минаваха без нищо – нито платно, нито другаде; само изгревът със своите пурпурни лъчи между папратите и палмите, искрящата светлина над водите и острова му, а после отражението вече на запад; а напоследък едрите звезди блещукаха по небето, океанът ревеше безкрайно и пак виждаше стрелите на зората, но все така без платно! Един ден той сякаш чу далечния звук на енорийските камбани и внезапно усети трепет в себе си; щом погледна отново ненавистния остров с величието му, осъзна колко важен е Онзи там горе – присъстваща сила навсякъде около нас. Няма душа, която търси общение с Него да остане сама; иначе би могла да умре от самота.