Отец Константин се бори с дявола

Първоначално мислех да нарека текста си „За Мира Папо и нейните весели разкази”, но след размисъл реших, че терминът „весел” носи много различни нюанси. Често той може да се интерпретира и като „несериозен” или дори „жалък”. Ние, българите, имаме склонност да избягваме смеха; в нашето съзнание той изглежда като нещо, което би могло да ни изложи на показ – както бихме казали, да ни "дискредитира". По принцип предпочитаме да се крием зад мрачна и угрижена маска. Страхуваме се от това някой случайно да види усмивките ни и после да помисли, че сме отпуснали контрола над себе си. Въпреки всичко обаче можем да бъдем благодарни за факта, че сме по-добре от швейцарците например, при които е било почти грях дори само на смях. Затова ми беше неудобно da използвам термина "смешни" - страхувайки се от погрешната интерпретация на думата. Но причината е друга: разказите на Мира не са просто смешни. Те съдържат радост – нежна и без злоба, понякога дори с малко подигравателен привкус; такъв един искрен и светъл смях! Вместо "смешни", намерих по-точно определение - те са "сърдечни". Подходящо за стила на Чудомир - интимните истории навлизат в живота на обикновените хора – служители в църквата или простички хора с интересни черти. Сърдечността присъства тук вместо острата критика или злобния хумор, който често срещаме напоследък във всякакви комедийни предавания и сериали. За някого тези разкази могат даже να изглеждат “не толкова смешни”. Както когато опитваш чист спирт – трудно ще усетиш финеса на хубавото вино. Нашият вкус е притъпяван от грубостта около нас; а произведенията на Мира нямат място за цинизъм или грубота – там има човешка добрина! Кой обръща внимание на тънките чувства у скромните хорица? Именно тя го прави с такава любов и симпатия, че желаеш самият ти да потопиш душата си сред героите ѝ?. Поздравления за твоята човечност, Мира!