Факийско предание. Сбирки от народния живот

Балчо Нейков е част от първото поколение българи, които в новосъздадената Свободна България започват да осмислят близкото минало, свързано с фигури като Иван Вазов и Захари Стоянов. Той притежава уникален исторически усет и проявява интерес към значими събития и личности, които трябва да бъдат документирани и предадени на следващите поколения. В своите записки Нейков предоставя ценни сведения за ранния живот на Стефан Караджа, както и информация относно живота на българските изселници в Добруджа и Южна Русия през 50-те и 60-те години на XIX век. Освен това той разказва за съдбата на българите по време на руско-турските войни, описва преселническите движения, въстанието начело с Александър Ипсиланти и революцията от 1848 г., както и участта на отделните герои от тези събития. Информацията му за селото Факия, Странджа планина и Караевренското „приключение“ е особено богата; сред записките се срещат легенди от Странджанския край, някои от които напомнят за времето на средновековната българска държава.

Записките му са автентичен български източник, който показва как ние – българите – сме възприемали историческите събития през онези трудни времена: период изпълнен с предизвикателства но също така със смелост и упоритост.

Балчо Нейков Дяков е роден на 18 май 1838 г. в севернодобруджанското село Ак Бунар (днешна Румъния). През 1841 г. семейството му се премества в Потур. На местния празник през 1847 г., Балчо среща бъдещия Караджа – Стефан Тодоров Димов. Между двамата веднага завладява приятелство въпреки различните им места на живеене; до заминаването на семейството му за Тулча през 1854 г., те остават неразделни. Последният път се виждат през ноември 1864 г. в Браила.

Нейков не е революционер; прехраната си осигурява чрез учителстване, търговия, земеделие или скотовъдство - живее последователно в Меджидие (1867-1874), Бабадаг (1874-1876) а след това се установява трайно в Тулча от 1876 година нататък. За кратко управление във времето между двете войни служи като митничар and градоначалник във Старокилия [сега Чилия Веке]. Около около1883 годината се връща обратно в България; можем да проследим стъпките му из Варна , Провадия , Шумен , Арбанаси , Сливен , Пловдив и София.

Смъртта му настъпва през1917 година близо до Илиенския манастир при София . Една жена разказала историята му пред писателя Петко Росен: "Бедният! Да знаете как свърши... По време на войната мъжете ги нямаше… даваме понякога храна... После просто изчезнал… никой не го потърси". Един ден обаче някой погледнал килиятаму само да открие тялото безжизнено... От него нищо почти не останало ... Помолихме ли комшийки? Изровихме един малък ров там."

Новинaтa зa гибeлта нa C.Kapaджa достига дo B.Нeykov докато e бил oще взpяд Mедjidie..Тази загуба силнo го засегнала,. Разработил идея която трябвало старателно задънена cпоменаванияta ca вид спомени ото детството связанi c любимият другар Kараджaa."