Мемоарите на едно жълто паве

Беше зима, и то каква! Снегът беше покрил всичко наоколо. Късно вечерта се връщах у дома от приятеля ми, който произвеждаше най-вкусното вино в града и често повтаряше: "Колкото повече пиеш от това вино сутрин, толкова по-бодър ще бъдеш!"

Улицата изглеждаше пуста. Снягът ме заслепяваше и принуждаваше да примижавам. Странно беше, но не можех да видя добре, въпреки че усещах снега по бузите си и клепките си; сякаш валеше само около лампите на улицата. Беше хлъзгаво, така че ходех внимателно с разкрачени крака. В един момент подхлъзнах се, запазих равновесие и забелязах човек лежащ в канавката - неподвижен.

Помислих си: "Умрял е!" Но когато се приближих по-отблизо осъзнах, че просто спи. От устата му излизаше пара и имаше ледени висулки около устните му и мустаците; носът му също бе покрит с бяла купчина сняг. Реших да го побутна леко – той не помръдваше. Добре е да спасяваш хора от смразяваща смърт! Хванах го под мишниците, опитвайки се да го надигна до себе си заради трудността.

- Къде живееш? – попитах.
Той мълчеше. Започнах да вървя надолу по улицата наслуки – там ми беше много по-лесно да го влача след себе си. Пыхтях усилено; краката ми почти губеха стабилност – взех си неприятности с този човек! В един момент той изсумтя и усетих как казва:
– Тук!

От дясната страна видях къща малко под нивото на улицата; пред входната врата имаше стъпала засипани със сняг.
– Тук ли?
Той кимна утвърдително с глава точно в момента, когато почувствах как силите ме напускат; тласнах го надолу към стълбището – той падна напред като блъсна краката си във входната врата.

Вратата внезапно се отвори и човекът полузадиман проникна навътре; веднага след това извика:
– Влезем ли за едничко питие?