Старите кактуси

Искам да споделя, че подобно на войниците на Наполеон, много инженери носят в раницата си не маршалски жезъл, а писалка! Когато им се отдаде малко свободно време...

- За пръв път успях да намеря момент за писане по времето, когато учех в инженерното училище в Рабат между '83 и '87 година. Имах по дванайсет часа занятия седмично и започнах да работя над хартията. Повестта ми "Да бъдеш и да не бъдеш" беше толкова странна, че едва напоследък я припомних. За съжаление обаче все още звучи актуално.

- Поради фалита на френската компания, където работех - отново в Мароко - изведнъж разполагах с цялото време на света. В Casa Bella – този полухотел е описан в "Старите кактуси" и е известен сред нашите сънародници в беда.

Разбираемо е след като живях извън България повече от осемнадесет години, интересът ми към връзката между нашия затворен свят и богатото западно общество стана особено силен. Чувствах тревога от факта, че безкритично приемаме всичко негативно без корективи от зряло демократично общество.

Героите? Всички те са бежанци като моите родители или приятели зад граница – бретонци (не французи!) или уелсци (не англичани!). Те населяват книгата ми. А "бедната моя милионерка", Бриони Прайс е уелска, но родом от Аржентина…

Всичко това беше истинско и същевременно позволяваше да разгърна мечтателна теория за родината ни. Какво друго? Да пожелая на читателите си да предприемат това „пътуване през два иначе несъвместими свята”, които се пресекоха по романтичен начин чрез усмивката (както отбеляза критикът ми Боян Паничаров).

- Роден съм в София, но открих градове непригодни за хората; затова се скитах из планинските улици (нещо като „вътрешен емигрант”). Около мен имаше всякакви тъпи персонажи – пишех за тях и за селските ни особености. Така с усмивка се появи "Нинджи и неговата глутница".