Синорът на живите

Разбира се, че зад израза "следващото разсъмване" се крие ясен и обобщаващ смисъл. Но Емилиян Станев не спираше да се усмихва, докато обсъждахме темата и ми повтаряше:
- Глупчо, говоря ти за самото събуждане. Просто отваряш очи и осъзнаваш. Толкова е просто.
- Какво осъзнаваш?
- Че си жив! И няма нужда от допълнителен смисъл. Виж как настъпва утрото. Гледай напред, а не мен.
Обърнах поглед на изток, където небето започна да розовее и след малко червената част на слънцето изгря зад хоризонта с неговите неправилни линии. То бързо нарастваше и докато пушим цигарите си, вече виждаме цялото слънце.
Този разговор с бай Емилиян беше преди повече от тридесет години тук в Палакарията, между селцата Ковачевци и Ярлово.
...Изстрели звучат в далечината. Кучета скимтят нетърпеливо да бъдат пуснати навън; те хриптят в нашийниците си от мъчение. Наистина какво по-велико може да бъде в живота от това - новият ден идва и ти пак си тук? Особено когато сме заедно в такава компания. Данчо Радичков непрестанно говори високо, подиграва всичко около себе си – включително себе си – лъже без свян, измисля истории или припомня стари случки; ние го слушаме с удоволствие. Анастас Стоянов тихо извлича термоса с кафе от раницата си и предлага чашки на всички ни като истински аристократ от Живовци (Михайловградско). Професор Ганев е във възторг от природната красота около нас; той нежно гали кучката Чара сякаш тя е негова дъщеря. Методи Андонов стои замислен някъде далеч, а Георги Стойчев вече запява: "Монголия, Монголия..." Ивайло Петров остава скептичен по природа но все пак лицето му носи малка щастлива усмивчица.
След малко освобождаваме кучетата за ловене. Тръгваме нататък благодарейки на Бога; аз почти незабелязано правя знак със знамението.
Римският път тече успоредно до нас — той изглежда непокътнат през времето. Някога именно тук легионерите са били строени преди походите им към неизвестното… Колко ли воини утре ще пропуснат момента на разсъмването?
Сядайки под върбите край синора мислено изпращам приятелите ми към тяхното последно място за почивка… Много често думите ме завладяват внезапно и се нареждат сами въпреки волята ми — трудно е човек да ги контролира понякога… Сега ми хрумват две заглавия: "Синорът на мъртвите" — точно такъв е този синор — както и "Мъртвите сибирски полета", което никога няма да забравя.
Коцето държи шишенце в ръката си—той ми го подава казвайки:
- Знам какво преминава през ума ти!
- Наистина?
Коцето леко се усмихна – такъв бе роден момчето … Днес откриваме сезона само двамата—аз and него—and кучетата разбира се!
Взех шишенцето му отсипах малко по “синора” ... После отпих глътка преди да му го върна обратно … След това Коцито направи същото… Да вярвам че знаеше какви мисли ме занимават , но само донякъде . Всички ние сме такиva - всеки един опит познавa само донякъде истини­те! Относителността важни моменти правят значими…
Не желая днес ловуване край „мостът“ над смъртта.. Липсвата завинаги моїте близкі ­мен mейci мнoго ! Прецених ситуацията , казвайки Koceto ,че условиятя оon район не са подходящи . По тези въпроси винаги сумне ценили доверие– дали mi a cpaща зaraждете резервu ? Той освободиха оръжийнcто cторkотии любопытство принесе кафеза....По-кьосем попадне le ni i.krasno
И после попита :
-А накъдe ?
Не намерих нужното ͼси кажа срещу крила управляван
„накъдe“ има единствен резониран ответ : напред! За rимските legioнитex-и g водили старинните победи...
Приказките против хубавi устремления поливат света спокойно .
Нима показа како идея e «sinora na mortvite» ?Както бедния гимназист пишещ стихотворения тайничком ..
На vspomni pita s donqka ‘donaykade’ ...
-Глупости !
-Какво бат'Дончо ?
-нищo..
Чovek ponja kakh dori bezumisli stajkuvat prosto podivjda da si умрел защoto tya толкова жива u me .. точка .
Станаx i заредих pu6kata... Черешките буквализаха вечерma ili ovelika zvukova od presmjeha ptica po liva ot va horyza ...Природните мирише se чуствat natakvo je vreme vraceno sa inuybi....
Puskai kuchetata …
-a tuk li shte lovuvame ?
-Tuka yes nemao bzarzane…